Папаняците

Винаги съм съжалявал и може би ще съжалявам до края на дните си, за едно нещо.

Не познавам единият си дядо, а съм кръстен на него... Минчо се е казвал и е държал, ако ще ме кръщават на него, да запазят само първата буква, защото не си харесвал много името, милият...

Починал е доста млад, когато съм бил все още пеленаче. Трето поколение инженер съм, но винаги съм се смятал за издънката във фамилията по тази линия. Баща ми е също инженер, но сдиплома от Пражката политехника. Дядо ми Минчо пък също е с диплома от Прага, но за инженер-химик. И то какъв! Бил е ръководител на екипа създал първия антибиотик в България. Уви тая пуста химия е причината и за това да нямам съзнателен спомен за него... При авария в някакъв цех в Разград, тръгва да спасява работниците без предпазна маска... надишва се с някакви отрови и от тогава до края на дните си страда от хроничен хепатит. Лека му пръст!

Но не той е темата, за която ще пиша днес. Дядо ми Пейо може би компенсира за липсата на Минчо. Здрав, як, висок, силен и синеок Балканджия, ама от онея типичните. Всъщност май не беше чак типичен Балканджия. Баба ми бе такава - безкрайно волева и строга жена. При нея с братовчедките ми се научихме какво е туй нещо наречено труд и дисциплина. Дядо ми беше по-широко скроен и далеч по-чувствителен. Като тинейджър, четейки "На Изток от рая" на Джон Стайнбек, се разплаках, когато в книгата почина Самюел Хамилтън, защото имах чувството, че е починал моя собствен дядо. Дотолкова героя от книгата приличаше на него. Помня го още как слагаше на ревера си само два от ордените, отивайки на парада на ветераните от ВСВ и аз тайничко съжалявах, че няма по десетина, като другите дядовци. После разбрах, че юбилейните тенекета не ги броял за нищо и държал да носи само онези, които беше получил по време на войната. Още се чудя, как е било възможно да се запише доброволец, при положение, че баба ми е била бременна с леля ми в тоя момент, но уви вече няма как да разбера. Не му се говореше много и за онея години, макар, че аз като момче изгарях от любопитство да разбера повече. Знам за някои истории като тази, при която хванал някакъв пиян руснак, тръгнал през нощта да изнасилва някаква девойка от къщата, в която били разквартировани в Сърбия или Унгария. Хвърлил му един пердах и го предал на командирите му, които пък на другия ден го разстреляли... Но знам и други - леля ми беше спечелила някаква награда, като ученичка с разказ в сп. 'Родна реч'. Разказът беше за това как едни войници на фронта, застреляли една сърна около позициите си, разпорили я за да я изпекат на огъня, а дядо ми не само, че не ял от нея ами си и издрайфал червата, тъй като сърната се оказала ... бременна. Още го помня, колко много се радваше да седне на голямата маса в Елена, а на нея да са всичките ми лели, сваковци, братовчеди ... да ядем бут и да пием винце и ракия. Жалко само, че не доживя до това лято за да присъства на срещата на Папаняците, за която ще стане дума по-надолу. Та по негова линия се оказа, че съм наследник на един голям Руховски и Еленски род, а в оня край родовете не са случайна работа. Знаех, че по женска линия сме потомци на Хаджи Сергий, един от главните участници във Велчовата Завера, но това лято открих и много други интересни неща, които ще се постарая да запазя през години и за наследниците си. Интересно е да знаеш, че една от първите братовчедки на дядо ми е била женена за последния капитан на "Дръзки". Че вероятно фискалния апарат в кварталното магазинче е призведен от твой роднина. Че детските обувки(които ми се налага да оглеждам напоследък) на "Колев и Колев" са произведени също от твой роднина. Че карайки по Хемус или Тракия, или отивайки си от работа през ларгото в София, пак един твой роднина е участвал в проектирането и строежа на въпросните. Ех, сталиниската архитектура не ме влече, но пък какво да правиш такова е било времето тогава. Че един от чичовците на дядо ми Пейо е бил знаменосец на Великотърновския пехотен полк по време на Войните от началото на века... и т.н.

Но да не бъда многословен и да дам думата на Мария Симеонова да доразкаже сбито за Папаняците... една малка и скромна част от които се явявам и аз.

Приятно четене!

Наследници на 350-годишния род Папаняците се събраха в Руховци

Мария Симеонова

Книга за своя род написа Мария Симеонова-Грозева

Една мечта от 30 години на двама видни потомци на рода – инж. Никола Симеонов и Йорданка Симеонова, се сбъдна. Наследници на Папаняците от различни краища на страната, даже и от чужбина, се събраха в събота на първата родова среща в еленското село Руховци – там, където здраво е побит жилавият им корен. По зова на кръвта дойдоха потомци, които се виждаха за първи път. От няколко клона на родословието имаше наследници до четвърто коляно. На първите редове в читалищния салон се подредиха старейшините от рода, надхвърлилите 80 години - Генка Пеева, Петко Симеонов, Стефан Пеев. Присъствието пък на многото деца на срещата бе доказателство, че живителните сокове на родовите корени са разлистили буйна корона на родословното дърво.

„В нашия род калпави хора няма!” - едва ли може да има по-добро послание към потомците от тези думи на Мария Раева – дъщеря на първия кмет на село Руховци след Освобождението, свързала живота си със Симеон Пеев – водач на четата на Папанячетата в селото, твърде работлив и предприемчив за времето човек. Тази истина за рода доказва и тяхната внучка Мария Симеонова-Грозева. Тя е не само инициатор и организатор на срещата, но и автор на книгата „Наследството на един род Папаняците”. Излязла от печат ден преди срещата, тя бе най-скъпият подарък за родствениците, екземпляр от която получи всеки. Спомоществовател на изданието е великотърновското дружество „Тремол” ООД на инженерите съпрузи Ралица и Петър Колеви. Фирмата носи името на бащата на Ралица - Тремол Иванов, флотски офицер, един от командирите на миненосеца „Дръзки”, първи директор на Български морски флот, автор на книги за българското корабоплаване и корабостроене, починал през 2000 година.
Неговата съпруга Йорданка Симеонова, която е леля на авторката на книгата, дълги години пише спомени за рода. Един от екземплярите тя дава на своята племенница с думите: „Ти продължаваш нататък”.

„Руховският сборник”, чийто редактор и съставител е кръщелникът на моя баща и потомък на Папаняците – Пенчо Чернаев /той направи представянето на книгата по време на срещата – б.а./, и отправеното към мен и сестра ми послание: „Кръвта вода не става и любовта към Балкана не умира” бяха последната капка, която ме провокира да се потопя в родовата история.

Днес все повече българи тръгват по света. Сред тях са и потомци на нашия род. Редно е да им оставим нещо, което ще ги крепи и поддържа в тяхното ежедневие, за да знаят и помнят какви са били, откъде са произлезли техните деди, как са живели и да се гордеят с делата им” – така пише в книгата за родовата си мисия Мария Симеонова.
Тя и по-голямата й сестра Божидара са родени и учили в Елена. Техният дядо Симеон Пеев бил знаменосец на Великотърновския пехотен полк по време на Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война. За него се носел слух в Елена, че по време на една от войнишките отпуски си пристигнал с ботуш, пълен със захарин, и с това поставил началото на содо-лимонадената си работилница в града. Той бил един от първите притежатели на лек автомобил в Елена, купен през 1929 г. Снимка на колата с фамилията Пееви избира авторката за корицата на книгата.

Бащата на Мария – Пенчо Симеонов пък притежавал една от най-големите библиотеки в града, част от която подарил на Младежкия съюз през 1947 г. В тежък период от живота на голямата си дъщеря Божидара той й пише: „Не е герой този, който никога не пада, а този, който съумее да се изправи и да продължи”. С присъщото му тънко чувство за хумор той казвал, че най-голямата глупост е да почерпиш, защото остаряваш.
Приятната визия, чара, темперамента, организаторския талант Мария е наследила от майка си Мина. Тези качества безспорно й помагат в дългогодишната активна педагогическа и възпитателна дейност с подрастващите, в младежката художествена самодейност, за което е удостоена с престижни отличия и почетни звания.
Тя много обича Еленския балкан и затова запази и ремонтира част от бащината си къща, но пусна дълбоко котва във Варна. Свързва живота си с моряк, а днес синът й Филип е капитан далечно плаване. Тя има невероятния шанс да бъде избрана през 1969 г. от ръководството на Елена за кръстница на едноименния кораб „Елена”. Тогава еуфорията сред земляците й е толкова голяма, че дори акушерката баба Коса, която при раждането на Мария я била отписала от белия свят, вади от раклата чисто нова извезана народна носия и я подарява за ритуала.

Емоционален момент по време на срещата бе представянето на родословното дърво. Родът, който е с над 350-годишна история, тръгва от Стойко Славов. Той заедно с приятеля си Кара Михо идват в Руховци след разгрома на Чипровското въстание през 1688 г. Прякорът на фамилията се свързва с потомък на преселилия се чипровец, който носи същото име. Стойко Славов имал глупостта да се кандидатира първи да служи в новопостроената дървена църква в селото, без да има подходящото образование. По време на службата това проличало и оттогава всички започнали да го наричат Стойко Папаняка, т.е. човек, който си навира човката, където не му е работа.
Неговият внук Пейо Симеонов се жени за Неделя – дъщерята на богатия селски първенец в Руховци Марин Ферманджиев. Раждат се шест деца в семейството, от които избиват най-вече филизите на Папаняците. В Руховци е запазена и до днес родната им къща, паметник на културата, построена от дядо им Марин Ферманджиев. От този род е и отец Сергий /Станьо Ферманджиев/, поборник, участник във Велчовата завера, на когото признателните руховчани издигнаха паметник в центъра на селото. Неслучайно 2010 година е избрана за родовата среща, тъй като се навършват 175 години от съзаклятието.
И още един потомък на рода е повод за особена гордост. Инж. Никола Пеев, завършил Мюнхенската политехника, е живата история на пътното строителство у нас и името му е свързано с изграждането на пътните магистрали „Хемус”, „Тракия” и др. Под негово ръководство са проектирани и построени сградите на ЦУМ, хотел „Шератон”, бившият партиен дом в столицата, също и новата поща и градската библиотека във Велико Търново, когато е бил главен инженер в Районно пътно управление. За съжаление не доживява деня на бленуваната от него родова среща, умира през 1985 г., на 69 години.
Най-малките наследници на рода поднесоха цветя пред паметника на отец Сергий. После всички запалиха по свещица в църквата, отидоха и до родната къща на Папаняците в селото.

„Веднъж в живота на човек се случва подобно нещо и си заслужаваше да долетя чак от Лондон – споделя Ваня Йорданова, праправнучка на Пейо и Неделя, която в британската столица работи като мениджър на частна детска градина. – Подобно събитие не бива да се изпуска. Вълнението е голямо, тъй като се срещнах с хора, за които не съм и предполагала, че имаме кръвна връзка. Доведох и приятеля ми от Кърджали, за да му покажа какъв славен род сме.”



Източник: в-к Борба

Дупки в Лозенец

Благодаря на в-к "Дневник", че публикуваха снимките и краткия ми коментар.





Toва е една серия от дупки (на снимките е само малка част от всичко) на улица "Теодосий Търновски" в Лозенец...

Забелязвате ли, че изровената част е .... нова? Това се случва вече за трета година, откак живея в района.

Август се изкопават с фреза повредените участъци и после се Хасфалтират с някаква мега-некачествена смес. Резултата е, че още през януари, февруари на следващата зима нещата изглеждат по този начин. И така вече трета година... огромна дупка, в кръпка, в кръпка.

Всяко лято си казвам "Абе едва ли може да сложат по-некачествен асфалт от този" и всеки път успяват да ме изненадат. :)

Katyn

И.В.Сталин и А.П.Берия избират място за посаждане на дървета. Летище Смоленск, 10 Април 1940.

Бог да прости загиналите ...

За "Обратният подбор"

В момента следя на живо изслушването на нашият кандидат(вторият избор) за еврокомисар Кристалина Георгиева и ми се прищя да споделя нещо. Не разбирам много от материята, върху която госпожата полага изпита, да не кажа никак, но ми харесва начина по който се държи и представя себе си и България пред евродепутатите. Явно и те я харесват, защото получи похвали от доста от тях, успя да изкара усмивки по лицата на повечето с чувството си за хумор, но не от снизхождение(като тези при разпита на Р.Йелева) а истински... и т.н.

Та малко като гръм от ясно небе ми дойде вчера един разговор с майка ми. "- Знаеш ли, че Кристалина била от Кършовия род от Елена?" ме попита тя... "-Не!" казах аз, и отворих чичко гугъл да видя за какво иде реч.

И ето какво излезе... Госпожата е потомка не само на прадядо си Иван Кършовски, ами е рода и на цяла плеяда от личности, оставили диря в историята и културата на пред и следосвобожденска България. Иларион Макариополски и неговата Великденска акция... Стоян Михайловски и неговите строфи "Върви народе възродени..." ... Петко Юрданов Тодоров, сестра му Мина за чийто "Две хубави очи" Пейо Яворов пише една от най-хубавите си поеми...

Това малко ми дойде като разведряване след убийствената статия за обратния подбор на темплар от вчера... Може би не всичко е загубено. Може би все пак има някакъв шанс подбора и у нас бъде обърнат в правилната посока ?

Ето чудесното интервю с майката на Кристалина Георгиева, което открих след споделеното от майка ми вчера. Приятно четене!



Кристалина Георгиева е правнучка на Иван Попхристов Кършовски – най-видния представител на еленската възрожденска фамилия
Някои хора се гордеят с богатство и пари, а ние сме горди с родовете си – с това искрено признание започна разговорът ми по телефона с майката на Кристалина Георгиева, българският кандидат за европейски комисар, вицепрезидент и корпоративен секретар на Световната банка. На 3 февруари, когато е изслушването на българския кандидат от Европейския парламент, Маринка Георгиева ще навърши 89 години, но рождения ден ще празнуват след голямото изпитание на дъщерята.
„Ние от фамилията все сме си заедно, не ни пречат големите разстояния. А и общуването ни е семейна традиция от минали времена, когато всички се събирахме у баба Анка и пеехме. Тези песни са ми скъпи спомени и Кристалина все иска да ѝ ги запиша.

Ние даже си кумувахме по роднински, а когато ни питаха защо го правим, отговаряхме – та ние сме си хора за цяла сватба, защо да търсим други” – разкрива една по една подробности от родословието майката на известната българка.
Професионалното израстване и шеметната кариера на Кристалина Георгиева, единственият източно-европеец в ръководството на Световната банка, са потвърждение на поговорката „Крушата не пада по-далеч от дървото”. А може би е орисана по родова линия да продължи делото на предците си за силна българска държава.
Българският кандидат за еврокомисар е потомка на една от най-известните родолюбиви фамилии в Елена – Кършовската. Кристалина е правнучка по бащина линия на Иван Попхристов Кършовски – най-изявеният представител на рода, чието начало поставя легендарният Кършо войвода. За него се предполага, че е сред младите боляри, избягали и заселили се в Еленския балкан при падането на Търново под турско.
Иван Кършовски е първородният син в многолюдното семейство на възрожденския учител и свещеник Христо Иванов Кършов и племенницата на Иларион Макариополски Юрдана Симидова. Петимата братя – Иван, Сава, Юрдан, Кръстьо, Антон, и една от двете дъщери – Андоничка, се посвещават на национално-освободителната борба.
Революционната дейност на прадядото на кандидатката за еврокомисар е свързана с участието му в четата на капитан дядо Никола, в легиите, той работи у нас и в емиграция с Раковски, Панайот Хитов, Христо Ботев. Искрени и сърдечни са били отношенията му с Левски, обща работа в БРЦК и приятелство го свързват с Любен Каравелов.

Иван Попхристов Кършовски се нарежда сред най-изтъкнатите в интелектуално отношение български възрожденци. Владеел немски, френски, румънски, сръбски, руски, гръцки и турски, благодарение на което чете и ползва разностранна чужда литература, прави преводи и неслучайно е сред учредителите на Българското книжовно дружество /днешната БАН/. Той оставя ценно наследство от спомени, биографии, записки от дългите му години в емиграция. Най-точна преценка за неговите заслуги прави в едно свидетелство Панайот Хитов, на чиято чета Кършовски е главен писар: „…било с перо на учител-списател, било с оръжие на революционер-въстаник за освобождението на общото ни Отечество България от несносното робство и за достигането на тая свята цел, когато е ставало нужда той не е жалил ни труд, ни имот, ни живот и всякога е бил готов да жертвува всичко най-скъпо що може да има човек на светът…”.
След Освобождението Иван Попхристов Кършовски взема участие в уредбата на държавата. Той е сред членовете на Учредителното събрание, народен представител в Първото Велико народно събрание, секретар на бюрото на Народното събрание. Скоро обаче, като много народни поборници, той е силно разочарован от произвола и нарушенията в държавата. Неговите принципи и идеализъм се сблъскват с грубата действителност и последствията за него са съд и затвор. Търсейки причините, той пише в дневника си: „За да не им мътиш водата, да не им пречиш в плановете, да не им придирваш сметките, да не им уловиш кражбите. Нечистата им съвест не им позволява да търпят край себе си ония, които не искат нищо за себе си. От такива те се боят като от чума. И имат право”.

От 1881 г. Кършовски е със семейството си в София, където е адвокат, занимава се и с журналистическа дейност. По време на емиграция във Влашко се жени за румънката Мандика Димитреску, която му ражда шест деца – Борис, Крум, Боян, Александър, Райна и Анка. Анка се омъжва за офицера Стефан Георгиев, стигнал до чин полковник в инженерните войски. Синът им Иван е бащата на Кристалина Георгиева, а леля ѝ Екатерина е майка на композитора проф. Стефан Драгостинов, дългогодишен диригент и ръководител на ансамбъл „Филип Кутев”.
В Елена и до днес е запазена родната къща на прадядото на бъдещия еврокомисар, паметник на културата, в която Левски основава местния революционен комитет. Тя се намира в началото на малката калдъръмена уличка „Кършовска”, а през главната улица, в парка, е издигнат паметник на петимата братя революционери.
„Кристалина знае много за своя еленски род, но никога не е идвала в града на своя прадядо за разлика от брат си. „По моя линия тя е наследница също на славен род”, споделя още майката. „Дядо ми по бащина линия е бил активен участник в борбата за църковна независимост, а другият ми дядо Балканската война заварва като кмет на Любимец. Всички мислят, че Кристалина е от моя град, но тя е родена в София, на една и съща дата – 13 август, с племенницата Анелия, която носи името и удивително прилича на баба си Анка. Кристалина е кръстена на моята майка, която се казваше Кристина, и детството си често прекарваше при нея и сестра ми в Любимец.
„За първи път споделям още нещо за Кристалина. От баща си, който почина рано и беше прекрасен трудолюбив човек, и от прадядо си Иван е наследила писането на стихове, а от мен да рецитира. Аз не станах актриса, харесвам театъра като изкуство, а не като професия. Синът, който е по-голям от Кристалина, наследи дарбата на моя прадядо и е художник-приложник.

Ние сме сърдечни и открити хора. Вратата на дома ни е отворена за всеки, който идва с добро сърце. Когато дъщеря ми прие кандидатурата за европейски комисар, десетки хора ми се обадиха да ме поздравят. Други я укоряваха, че за пет минути е приела предложението. Когато на везните поставиш високия пост в Световната банка и дългът към родината, не е нужно повече време, за да покажеш, че си патриот. Дори и далеч от Родината, тя не престава да мисли за нея. Всяка сутрин, мамо, ми казва тя, се събуждам с мисълта за България. И как да е иначе, като тук са всичките ѝ близки – съпругът, дъщерята, майката, приятелите ѝ.

Ако моята дъщеря беше отказала предложението, щях да бъда силно разочарована. Изпитвам майчина гордост, но повече се гордея с нея като българка, защото на България са нужни хора, които освен за собственото си благополучие трябва да работят и за държавата си, и за народа си. А той заслужава по-добра съдба. Вярно е, че една птичка пролет не прави, но и досега все ни управляваха като орел, рак и щука.
Аз вече съм на възраст жена, но пожелавам на младите да дочакат щастливи дни за България.”

Мария Симеонова

20 години ...

В онова късно лято на 1989, с баща ми и майка ми се качихме на жигулата комби с цвят оранж(или "детско посрано" както казваше баща ми) и потеглихме на екскурзия до ГДР, спечелна от майка ми. Колегите от съобщенията на ГДР идваха на почивки по нашето море, а служителите на родните съобщшения пък чрез томбола получаваха право да отидат до Източна Германия. На разменни начала. Те спят в български семейства - а после българските семейства спят у тях. И така в края на август отпътувахме по посока Видин-Тимишоара-Будапеща-Братислава-Прага-Берлин. Една последна екскурзия из соц. блока преди да се е разпаднал(естествено ние това не го знаехме още). Румъния беше ужасно подтискаща страна... хората и също. Унгария беше на другия полюс. Може би най-богатата страна от лагера, или поне изглеждаше най-лъскава. Братислава беше град с жилищни комплекси в стил Люлин ... но пък нямаше толкова кал като в родния търновски "Пишман". А пък новият ми приятел Рижко, син на колега на баща ми от университета ми показа за два дни невиждани неща. По дяволите! Там на щандовете за сладолед имаха по 10 вида "змръзлина"! И гледаха на видео Конан Варварина и Терминатор!

Прага била най-красива през есента - така казваше баща ми и ни развеждаше из тесните сокаци на родния си град. А Прага наистина беше красива! Направо невероятна!

Берлин не бе така красив и весел като столицата на Чехия ... но пък и там всичко изглеждаше толкова различно за виждалия ми само родната България поглед на 10 годишен. Затова пък имаше хубави и евтини обувки, от които майка ми накупи за всичките ми лели , а за себе си по няколко чифта. Аз пък се сдобих с яко шушлеково яко, което носих почти до 8 клас...

Спомням си и Бранденбургската врата, която можеше да се гледа само отдалеч ... и Райхстага(тогава си мислех, че думата е от женски род) и чистите и подредени предградия, с прекрасни паркчета и езерца, в които плуват лакоми патици. Спомням си и една от най-величествените сгради в Лайпциг, която имаше голям червен надпис на фасадата си "Георги Димитров Музеум", а булеварда пред нея пък беше "Георги Димитров щрасе"... И симпатичната хазайка, която редеше сладко на саксонски диалект "Вениш, вениш ... аба гууд!" Пухените завивки, каквито в България нямахме и какво ли още не!

Прибрахме се. Започнах училище. Съучениците ми дни наред попиваха всичко, което бях натрупал като впечатления ... а то бе много!

И ето , че една вечер, както си седях в кухнята със майка, баща ми влезе с гръм и трясък и съобщи, че Тодор Живков вече го няма! Радост, която тогава още не разбирах съвсем...

След това последваха кварталните ни войни с момчетата от съседния блок, при които ние седяхме от едната страна на главната улица и развявахме онези сините найлонови знамена, а те от другата със същите червени и се замеряхме с камъни ... непрестанно включен телевизор(когато нямаше режим на тока), кръгли маси, митинги ... емоции.

Какво се промени за 20 години? Не мисля, че е кой знае колко много. Сигурен съм, че ако пак отида в изброените по горе държави и градове, отново ще ахкам и ще възкликвам; абе защо аджеба и у нас не е така?

Страх ме е само, че Румъния няма да е същата ... нищо лошо за румънците, но уви адски тъжно за нас.

Шест неща, които ме правят щастлив

Комитата ме покани, та с известно закъснение нека и аз да се изкажа по темата :)

1. Обичам да си ходя на село... Ей така, да метна два наръча дърва, да окося поляната, да прекопая доматите - изобщо да се изпотя вършейки малко физическа работа. Кеф ми е! Не ми тежи... даже половината си отпуска тази година прекарах именно по този начин - и си починах и то много добре. В това число трябва да вметна и ходенето за риба по реката(за жалост рядко ми се удава), дори ей така просто да тръгна надолу по течението нарамил въдицата, покрай бостаните, да си събуя обущата и да шлапам бос през поляните... да намеря едно местенце с хубава тревица, да откъсна един стрък, да си го сложа между зъбите и да се излегна по гръб и да слушам птичките... Умирам си за тая работа - преживявам някакъв вид катарзис, всеки път щом го направя. Както майка ми винаги повтаря; Човек не трябва да къса връзката с природата - направи ли го и вече губи доста от човешкото в себе си. Знам ли, може би има право.

2. Обичам да хапвам на село... Храната има някак си друг аромат и вкус, щом седнеш на масата на тиферич под асмата. А Шопската салата от прясно откъснати топли домати от градината не могат да я докарат на вкус и в най-скъпия ресторант из държавата :) Те това е!

3. Обичам да се ровя из родовата памет - кой дядо какъв бил, кой от къде дошъл, къде ходил... какво направил; а за разправяне има много - от едната страна стари балканджии, с разни родственици, за които има абзаци в учебниците по история, от другата стари градинари, обикаляли централна европа преди и след 9-ти.

4. Спорта и в часност футбола. Харесва ми да отида на мач, да повикам, да поскачам, да излея малко емоции навън. Едно от нещата, заради които е добре човек да живее в София - когато си иска може да отскочи на мач на националите например(не че напоследък има кой знае какви поводи за радост покрай тях де). Преди и спортувах - баскетбол предимно - отново за разтоварване. Няколко здрави игри, една потна фланелка и един душ след тежък работен ден изчистват тялото и главата от стреса и напрежението по-добре от всичко друго.

5. Обичам да се занимавам с разни дребни строителни или други дейности - да фугирам стар дувар, да отлея малко бетонец, да скова нещо... изобщо удоволствие ми доставя да облагородя нещо, да го нарпавя по-хубаво и уютно... за жалост за тази си страст нямам достатъчно време напоследък.

6. Малката Елена... да е жива и здрава!



Да се изкажат Беломоре и Георги Станков