Мария Папазова - производител на Декоративни Храсти.

Преди около 3 месеца стартирахме един проект , който беше направен от мен и съпругата(голям екип сме с нея :)) но и от кодера Деян и програмиста Ицо. Та цялата работа се състоеше в това, да помегнем на семейното начинание, което захвана майка ми след като се пенсионира. Това е сайта www.hrasti.com . И както се получава в много случаи , когато не си обременен от кретенски клиентски изисквания, срокове и правиш нещо изцяло по твой вкус и усмотрение, резултатите могат да се окажат изненадващо добри. Но ... за това малко по-надолу.



След като видя начинанието , един познат(от фирма в бранша доста уважавана от мен) ми сподели, че сайта е толкова добър , че ако беше направен в нормална държава и в нормални условия би трябвало да бъде доста печеливш(един вид да кърти плочника:) ... да чукна на дърво , но лека - полека започва да се усеща , че може би и нашата родина е що годе нормално място.

Грубата статистика сочи, че за тези 3 месеца сайта е посетен от 35,210 ( 3,336 oт България) посетители и беше представен на вече неизвестен брой уеб дизайн галерии ... Ще ми се да спомена за някой от тях с благодарности :

"This is another design from a language that I don’t understand at all but I just had to add because it is one of serious piece of eye candy. From what I gather with their images, they sell plants, trees and the like. Hrasti is in my top 10 best designs just by it’s shear looks and extraordinary attention to detail. Hrasti, you guys rock."

Thedesignedtree.com

"Whatever this site is about, I hope it does well! The design is amazingly eyecatching and detailed, colors look great, and well… Not much to say! A very welcomed addition to InspirationKing at these “simple web 2.0” days."

Inspirationking.com

"Днес, прехвърляйки RSS новините, забелязах че Vitamin са публикували линк към БГ сайт - hrasti.com. Линкът е в секцията "седмичен избор на хубави сайтове" и наистина заслужава да бъде отбелязан. Сайтът е с много свеж дизайн, има хубава графика, подреден е добре и HTML-а изглежда много грамотно написан.

Поздравления за автора, който се е подписал като Мечо :). По-смело приятелю... "

Росен Василев

Tutorialblog.org го представиха в списъка си за 30-те най-добри сайта за месец август наред с такива неща , като новият сайт на Apple и т.н.

Едно голямо БЛАГОДАРЯ на всички за добрите думи и оценки!

Сега 3 месеца по-късно фен-клуба на hrasti.com взе да се разширява географски и с първите копия и имитации от Чешката република и Китай ...

А покрай всичко това ... получихме и доста предложения за работа. Или както се казваше в един от дивите разкази на Николай Хайтов ; "Има ли майсторлък - парите сами ще дойдат."

Да не забравя да добавя , че и храстите които предлагаме са с качество съответващо и на сайта ;) Така, че не се чудете вече от къде да озелените двора си ... Заповядайте!

ТЪРНОВО - ГРАДЪТ НА ВИСЯЩИТЕ ГРАДИНИ

Наскоро - по случай 3-ти Март по магазините и книжарниците се продава един продукт на Нескафе + специален подарък - „БЪЛГАРИЯ В АРХИВИТЕ НА NATIONAL GEOGRAPHIC”. Позволих си да сканирам и да пусна в блога един пътепис от 1907 година разказващ за Велико Търново, който на мен лично ми беше много приятно да прочета. Приятно четене и на вас ! ;)

Октомври 1907 г.
ТЪРНОВО - ГРАДЪТ НА ВИСЯЩИТЕ ГРАДИНИ
Феликс Дж. Кох

Попаднах на него само благодарение на един турист - обикновен и безцелен турист, който не искаше да изминава дълги разстояния наведнъж и когото бях изкушил да ме придружи В България. Обикаляхме местата на Руско-Турската Война - точно по времето, когато се решаваше съдбата на Порт Артур - и от Плевен пътят водеше към прохода Шипка. Това си е доста дълго пътуване според балканските методи и приятелят искаше да го прекъсне. Пътеводителят не обещаваше много за по пътя и той не „откри никаква възможност". Най-накрая „намери своята възможност" в един чудесно отпечатан пасаж от „Мапер" - Бедекерът на Югоизточна Европа.

Сцени от Търново

- Защо да не пренощуваме в Търново? -помоли той. - фон Молтке го нарича най-очарователното място на света. Слушай това - и той ми прочете една-две страници от описанието: синьо ориенталско небе, Живописни костюми, агънца, които скачат по зелени ливади, и т.н. Дните бяха горещи, колите - прашни, а chef de garre (т.е, кондукторът) - изпечен мошеник; а да ви кажа истината, цяла България е толкова живописна, че за човек е мъчително да мине през нея за по-малко Време, отколкото трябва. Изписах на лицето си благоволение и казах, че съм готов да отида в Търново. И така, купихме си билети за града.
В четири и половина трансрумелийският експрес на Българските Държавни Железници ни остави в Търново. Гледката не беше вдъхновяваща. Малко ливади, няколко планински каруци - каквито у нас съм виждал единствено в бандитските райони на Кентъки - и майка с дете. Шапката на детето беше покрита с живописни пайети и аз му направих снимка.

Тоба обаче не ни подкара напред. По целите Балкани Железниците целенасочено избягват градовете. Казаха ми, че обичаят се появил още по турско време, когато градовете плащали големи суми на железопътните компании, за да ги избягват - с цел разхайтени войници да не се мотаят из тях във времето между два влака. Днес обаче съм по-склонен да вярвам, че това е дело на местните политици, които искат да предоставят на файтонджиите от техния избирателен район възможността да си изкарват прехраната на гърба на странниците.

От гарата тръгваше хубав селски път, по който ни понесе файтонът - между отчасти покрити с дървета високи урви, които стигаха до жълтеникави скали, издигащи се от красива виеща се река. Далеч напред имаше други скали и на тях беше кацнал градът - Прекрасното Тьрново, Всяка къща в което е окъпана в цвят: покривите с червени печени керемиди, стените боядисани в глинели розови и кафяви цветове, стрехите и корнизите подсилени с тежки с почернели от времето греди. Жълто и синьо красяха други къщи. Спряхме, за да се насладим на перспективата - все едно Неапол, гледан от морето, - защото и тук къщите са на по три или дори на по пет етажа, нещо изключително рядко за архитектурата на Ориента.

На път към пазара

Заобиколихме хълма - едното от двете стръмни възвишения, на които се издига Търново - и спряхме при Борис, търновския „Уолдорф-Астория". В дневника си записах първото си впечатление от къщата - „приятна, но примитивна". Един кореспондент непрекъснато си води бележки и е интересно да се види как мнението му се променя с отлитащите часове. Последвахме нашия немскоговорящ домакин нагоре по една от тези старинни вити стълби, която напомня на американеца за къщата на Том Корбин, и си осигурихме стая с очарователна гледка към това Соренто на Балканите.

След това двамата с туриста се отправихме навън да „направим" Търново. От прозореца вече бяхме разгадали особената му топография. Градът се намира от двете страни на гигантска планина. В нейната основа има долина, от която се издига друга планина, където са останките от предградията. Именно от тези склонове се издигат къщите - високи и тесни и с всякакви форми - все по-високо по улиците, които я карат полекичка и на зигзаг, така че човек никога не знае дали мястото, за което е тръгнал, се намира на върха или в подножието на планината. Съответно и къщите се намират само на горната страна на пътя и когато погледнеш из-отдолу минаващите мулета, те изглеждат все едно крачат по покривите. Илюзията беше много особена и ми напомни за пасящите магарета в Исландия, които живеят по покривите на къщите на техните стопани. Постройките в Търново имат и още една отличителна черта. Обикновено хората на Балканите не са особено щедри по отношение на прозорците и особено тук - където стъклата са двойни срещу суровите планински зими - броят на прозорците може да се приеме като показателен за размера на кесията. Но без значение дали хората са бедни или богати. поотрийте изобилстват на тази страна на къщата, която е обърната към красивата река - а тя обикновено е задната. За тези от нас, които са свикнали на турския базар, определено беше изненада да открият прозорци на задната страна на български дюкян. На тези прозорци, както и на другите покрай улицата висят дантелени завеси или плетени местни рогозки, изрисувапи в ярки фигури с живи форми, които правят сцената още по-странна.

Последните турци

Големият чар на Търново обаче се крие в неговите балкони. Всеки дом -а трябва да се помни, че в по-близките части на Изтока дом и дюкян са синоними - има в средата на фасадата на Втория етаж врата, в по-голямата си част от прозоречно стъкло, която се отваря към малък балкон, където през цялото лято цъфтят олеандрови храсти в тежки зелени качета. Там госпожата сяда да шие, да наглежда малките или да се надвеси и да побъбри с минаващите съседи. От двете страни на балкона има единични прозорци и в дъждовно време тя се оттегля зад тях. Колкото и да е странно, в Търново богаташките къщи се ограничават до два етажа; бедняците обитават четири и пететажните сгради, които се дават под наем. Но нека се върнем на балконите. Много от тях не се задоволяват с олеандрите, ами имат опънат отгоре си свод от лоза, така че българската дама да се скрие в беседка от листа, от която на воля да къса висящите сладки гроздове и да хвърля люспите Върху минувача в тясната алея или по-често на сравнително широката улица отдолу.

Но ние сме почнали да разнищваме Търново парче по парче, което ни лишава от чара на цялото. Трябва да пообиколим навън, тук и там, вън и вътре в тази страна на нибелунгите, да отбележим туй и онуй как се появява и изчезва и да се насладим на цялото. Нека последваме улицата, където и да ни заведе. От едната страна къщите се издигат нагъсто, което се дължи на различната им височина и форма, и тук позлатените кубета на една българска църква разчупват еднообразието. Сега слизаме по хълма и горните етажи са надвиснали над нас като в Нюрнберг, само че тук са толкова близки, че почти се допират до стените на съседите, и ние вървим в непрекъснат здрач. Излизаме на открит площад и подминаваме едно ландо, което - какъвто е балканският обичай - е покрито вътре с бели ленени покривки. Продьлжаваме към казармите и пазарния площад, една решетъчна структура, разделена на две за конюшни, и достигаме до сърцето на града. Поглеждаме назад и улавяме гледката на градините по покривите. Наемателите на големите постройки също имат балкон на Втория етаж, но на горните етажи няма балкони и те се налага да вземат въздух и да простират седмичното пране на покривите. Там, сред храстите, хората седят подобно на нашите модни нюйоркчани на хиляди мили на запад.

Сцени от улиците на Търново

Улицата става неравна, тъй като плочите са се разхлабили. На места през пътя има стъпала и откриваме, че височината им чувствително се е променила. Тук има дюкяни за шапки и обувки и кафенета, където турското кафе се сервира в чашки без дръжки. Има и други дюкяни, които гледат към улиците не с прозорец, ами с две врати. На праговете им цъфти „еврейско мушкато", тъй като тези хора изпитват неумерена любов към цветята. Над нас балконите стават все по-богати - прътите с нанизите лук са заменени от изящни ковани железни орнаменти, но все още сме сред занаятчиите на Търново. Ето я пекарната, с една стена почти напълно отворена към улицата, разкриваща варосаната глинена пещ и пълната с кръгли кафеникави самуни сергия. Следващият дюкян е на сарафина - изключително необходим фактор в живота на Балканите, където в обращение се намират монетите на толкова много страни. Лихвата, която взема, е четири цента на долар и осемдесет, като е напълно доволен от тази си комисионна. Оттатък има пазари с хранителни продукти и още с шапки и дрехи - дюкяни с чехли и костюми. Във всички тях стоят дружелюбните местни хора, които са много щастливи да позволят на „американски" да разгледа стоката им, стига само да могат на свой ред да го зяпат. България може и да е разбойническа страна и трябва да признаем, че по южната граница имаше места, където не се чувствахме съвсем в безопасност, но като общо от всички народи в света българският е сред най-гостоприемните към прекрачилия прага му странник.

Завиваме по павирана улица, която е само пет фута широка и върви нагоре. Тук най-ниският етаж на къщата е без прозорци, построен от камъни и хоросан, с тежки дървени врати и още по-тежки железни клепала, както и с малко препречено с решетки прозорче от едната страна на входа, което да служи като шпионка, преди посетителят да бъде пуснат вътре. Човек може да си спомни за Али Баба и четиридесетте разбойника, като види керваните от магарета да спират пред тези врати и любопитните мулетари с чалми на главите да чукат и да чакат да им отворят. Тук горният, леко издаден напред втори етаж е с паянтов градеж - бял с изключение на по една синя ивица на всеки ъгъл, или пък оставен с цвета на покриващата скелета глина и украсен с малтийски кръстове от борови греди. Тук-там решетките разкриват турски харем. Но турците почти са изпразнили България и рядко можеш да срещнеш техния език и костюм. Напускаме този квартал и влизаме в следващия, където прозорците са качени още по-високо на стената. Къщите гледат настрани, както е в Румъния, и към малки градинки между плочите на улицата. Внезапно излизаме на високата и островърха пожарна кула, „центъра" на всеки български град.



Гледката от това място и от малкото възвишение отзад е несравнима. Нито Неапол по залез, нито заливът Джорджиън бей, нито Которският залив могат да оставят толкова трайно впечатление; тъй като на всичките им липсват тези багри, които тук ни представят редиците къщи от двете страни, намръщените скали отзад и старата турски джамия - като тези, които се виждат по снимките на стария Витлеем - на гребена на хълма.

Тук намерихме изкушаваща малка кръчма и се отбихме да опитаме местната бира и пресните смокини, които мястото можеше да предложи; след това продължихме обиколката. Най-накрая бяхме открили Изтока - Изтока от книжките с приказки. Уличките ставаха все по-тесни - всъщност толкова свити на места, че мъжете с кобилици за вода на раменете едва съумяваха да минат. Там където се разширяваха, пред къщите се появяваха веранди и имаше малки прозорчета, през които можехме да надникнем към варосани стаи с железни кревати и религиозни картини по стените.
Няколко ученици, които играеха в сянката на една градинска стена, скочиха на крака и ни поздравиха, като минавахме край тях. Забелязахме шапките им, с обръчи от чортова кожа, плоско дъно от ален плат и позлатен малтийски кръст. В България и момчетата, и момичетата носят еднакви униформи, които се променят съвсем малко съобразно с това, в кой клас са и ако някое дете направи беля, човек само трябва да мине през съответната класна стая, за да открие виновника. Освен това тази еднаквост премахва завистта между бедни и богати.

Отново минава амбулантен търговец, но в Търново както те, така и просяците са малко. Тук-там срещаме селяни в традиционни костюми, но хората предпочитат европейската мода.

Селяни , облечени в лавандулови носии на посещение в Търново.

На една сергия сред множеството местни изгледи, изложени за продан, намерихме и сувенирна картичка с профила на Рузвелт. За сметка на това снимките на княз Фердинанд определено са редки, при Все че князът е доста популярен.

Търново затваря магазините си. Продавачите свалят нанизите от плоски червени сушени колбаси, които са окачени на сергиите подобно на редицата семена на акация. Един офицер от армията със сини панталони и шапка и куртка в бяло взема своето овнешко печено и касапинът затръшва вратата. Прибират манната небесна от дюкяните с плодове, а там където се продават луксозни свещи, туркиня с покрито лице, от което се вижда само частта между горната устна и клепачите, бърза да направи последна покупка. Една сграда, подобна на аркада, но без покрив, подслонява редица дюкяни, които също затварят.

Канехме се да посетим някои от тях, когато приятелят сграбчи ръката ми по свойствения за него конвулсивен начин.
- Виж! О, виж! Това е гордостта на България! - каза той и въздъхна нервно.
Погледнах в посоката, в която сочеше пръстът му, и там, на балкона, стоеше балканската Мадона - една от тези редки красавици на южната славянска раса (иначе не особено известна с красивите си жени), която остава в спомените на човек много след като всяка друга йота от градовете и къщите е била забравена. Моята търновска лейди беше достойна за четката на художника - така както я видяхме. обрамчена от прозореца на старинната
триетажна къща и с цветята на галерията в основата на платното. Очите и имаха черно-кафявия цвят, характерен за Южните Балкани; кожата и беше маслинена, а косата и, разделена на път - гарвановочерна. Истинска Жулиета за някой балкански Ромео. Но тя не би участвала и в най-малкия флирт и - уловила погледите ни - извърна глава, разкривайки половин дузина фини плитки, които се подаваха изпод забрадката. След това изчезна в стаята. Приятелят влезе в пекарната отдолу и купи самун местен хляб - „да хапне нещо", както каза, но всъщност нахрани с по-голямата част прасетата и кончетата, които срещнахме по княжеското шосе. Въздържах се да възразя, само отбелязах, че местните хора ни гледат накриво заради тази екстравагантност. В Търново хлябът струва цели четири цента самуна.

Трима ученици, които говореха френски, ни последваха и след това станаха наши водачи. Отведоха ни на пазара за месо, където старите турци спореха сред агнешки плешки, от които капеше мазнина, а волове теглеха тежките каруци към ковашката махала. Там селяните с раирани ризи и потури водеха кончетата си да бъдат подковани. И най-накрая, в самите покрайнини, където човек може да види африканския бивол, полегнал край каруцата, в която е впрегнат, докато селянинът върши работата си в града или докато - вече по-късно - пали край животното огън, събира семейството, пече лютивите чушки (мангото или лютите камби на Балканите) и пие Вино - сцена, която изключително много прилича на прерийните лагери в нашия Запад от времето, когато републиката беше млада. Приятелят обаче не прояви интерес. Образът на Жулиета още се мержелееше пред очите му. Дори армейските офицери от крепостта, един от които беше ходил в Ню Йорк, не успяха да го отърсят от този блян. Затова се отправихме към хотела за вечеря, после аз към бележника, а той към леглото, докато грамофонът на долния етаж гърмеше с откъси от „Кармен".

Поредното безобразие в нашата Държава!

Известният от една камара телевизионни предавания дерибей Гео Дундаров оправдан за 10 незаконни строежа край Елена!

ВЛАДЕТЕЛЯТ НА ЕЛЕНСКИТЕ ЛОВНИ ПОЛЕТА БЕ ОПРАВДАН ВЧЕРА ПО ДЕЛОТО ЗА НЕЗАКОННО СТРОИТЕЛСТВО. Безумното решение е дело на съдията Пею Приходков въпреки всички усилия на прокуратурата. Само за 6 месеца бе приключено разследването преди броени месеци и внесен обвинителен акт в местния съд от районния прокурор Красимира Христова, която вчера също не си вдигаше мобилния телефон! Защо 44-годишният шеф на фирма „Гимел” с огромен чифлик в Eленския балкан не е виновен, щяло да стане ясно след написване на мотивите по делото. Апелативният прокурор Аня Димова научи от пресата за скандалното решение и каза, че със сигурност тази присъда ще бъде протестирана.

„… По това дело се оказа, че въпросните земи не са земеделски и аз винаги съм вярвал в съдебната система. Това ще се случи и с другото дело срещу мен и хората ми за побой и грабеж. Аз наистина съм благодетел на Еленския балкан и ще го докажа”, каза снощи Гео Дундаров.

ДАНО ДА НЕ СЕ ОКАЖЕ ПРАВ, ЗАЩОТО ИНАЧЕ ЗА ПОРЕДЕН път се обезсмисля тежък труд на полиция и прокуратура. Отделно РДНСК обяви въпросните строежи в чифлика му за незаконни и за подлежащи на събаряне!

В знак на признателност или какви хора са нужни на България.

Господ здраве да дава на такива като Георги Ганчев !

Преуспелият великотърновец от Лас Вегас предостави безвъзмездно на МОБАЛ супер модерна хирургична апаратура на стойност 500 000 евро !

„Трябва да имаш сърце, за да инвестираш в медицината”, казва Георги Ганчев

Великотърновецът Георги Ганчев, който е живял 10 години в Америка, закупи и предостави на областната болница безвъзмездно медицинска апаратура за 500 000 евро. Техниката е от фалирала болница в Гринбей, в щата Уискънсън, и почти не е употребявана. От тази апаратура, която се използва основно в неврохирургията, са произведени само 500 броя, а създателят на новото ноу-хау е немец. В България такава техника има само във Военната болница, но тя е от по-старо поколение.

Щастлива случайност отвежда в Америка 19-годишния Георги, който разказа, че това е било неговата най-голяма мечта от детинство. От вестник прочита, че плевенска фирма урежда 7-дневна екскурзии за Щатите. И макар да е съвсем млад, приемат на интервю младежа в американското посолство в София. Още след разговора от комисията съобщават, че великотърновецът е одобрен и да дойде следобед да си получи визата.

„Тръгнах за Америка с мизерни пари, баща ми вече беше пенсионер. Поисках от приятели, но никой не ми даде. Дори дядо ми. А сега, знаеш ли, колко ми искат?", си спомня Георги. Така търновецът каца със 150 долара в Ню Йорк. После решава да отиде на гости при приятел във Флорида, обаче не го намира. Но се запознава с други българи и остава там.

Година и половина Георги Ганчев чисти магазини при един поляк, но после поема сам бизнеса. Събира някой лев. След две години решава да отиде на екскурзия в Лас Вегас и остава там. „Бях 248 000-ият гражданин, който се регистрира да живее там, в момента градът е над 3 млн. души. Градът е израснал пред очите ми, казва великотърновецът. Кара такси, работи в заведения, сближава се с българи.

После Георги, завършил строителния техникум във Велико Търново, се запознава с богат евреин, собственик на известната канадско-американска фирма „Трипъл файф”, разположена на три континента. Той му помага много в строителния бизнес в Лас Вегас. Българинът започва да строи офиси и къщи, признава, че доста работи е научил от евреина, който е собственик на най-големия мол в САЩ, на баскетболната зала в Лос Анжелис. Построява си собствена къща, замогва се. За разлика от много българи, аз не проиграх парите се в казината на Лас Вегас, признава търновецът.

Нелепата смърт на бащата на Георги връща успелия българин във Велико Търново. Много се чудих дали да се върна, но сега се запалих по медицината след смъртта на баща ми и реших да помагам на търновската болница, която работи със стара апаратура, казва бизнесменът. Ганчев смята, че американската апаратура ще подтикне Щатите да инвестират във Велико Търново. Той прави сравнение с американските болници и мечтае и в България да посрещат пациента като роднина.

Георги Ганчев разказа, че като пристигнала медицинската техника от Гринбей на митницата в софийското летище, имало голям хаос. В това време се обадили с предимство да обмитят дисковете на Слави Трифонов. Митничарката обаче отсякла: „Слави да чака”. По-важно е да се спаси човешки живот и за два часа апаратурата била освободена.
Искам не болните да ходят в София да се лекуват, а тук - във Велико Търново, да разполагат с модерна техника и моите съграждани да бъдат уважавани, твърди младият бизнесмен. Георги Ганчев заяви, че ще помогне с медицинска техника и на още няколко големи болници в страната и вече води преговори с директорите им.

Макар да си е продал богатството в Лас Вегас, преуспелият великотърновец поддържа връзка с еврейския си приятел Джоузеф. Вероятно ще успея да го убедя да инвестира във Велико Търново в областната болница. А защо да не построим модерен медицински център?

Трябва да имаш сърце, за да инвестираш в медицината, защото парите се връщат след години, твърди Ганчев. Разбира се, 31-годишният мъж си има и друг бизнес, има автокъща, занимава се със строителство и др. Знае за проблема на търновското неонатологично отделение, което има нужда от апарати за доотглеждане на недоносените бебета. Още повече че след месец очаква първото си дете.

Георги Ганчев разказа, че в Америка вече са в употреба нови хапчета за диабетици. Великотърновецът обеща, че ще се постарае да се ускори разпространението им в България, защото кой знае след колко години биха дошли у нас.
А с новата американска апаратура великотърновските неврохирурзи спасиха живота на две жени и един мъж, които се чувстват добре и вече са изписани. За пръв път неврохирурзите оперираха дефект на мозъчен кръвоносен съд и тумори на хипофизата.

Малко за Емилиян Станев и за едно селце в Еленския Балкан ...

Тези дни са честванията по случай 100 години от рождението на Емилиян Станев , писателят оставил зад себе си творби като "Крадецът на праскови", Антихрист", "Търновската царица" ...

Емилиян Станев (псевд. на Никола Стоянов Станев) е роден на 28.02.1907 г. не в гр. Търново... а в малкото селце Разпоповци, през което се минава преди да влезете в планинското градче Елена . Това малко, с нищо незапомнящо се населено местенце намиращо се на гъза на географията е родното място на писателя Емилиян Станев, артиста Георги Георгиев - Гец, художника проф. Иван Петров и множество още известни именити българи.

Основано е от поп Мартин в края на ХVIII в. Еленският бей харесал младата попска жена и я отвлякъл за харема си. Мартин хвърлил расото, сбрал чета, заловил бея и го зазидал в пещера, за назидание - с жена си. Тази случка дава и името на гневното село. Наследникът на поп Мартин, Петко Хълбюв, имал син, също Мартин, който се подписвал Мартин Разпоп. Той пък допълнил родословното дърво със синове - Станьо и Петко, и дъщеря Мария. Станьо Мартинов е дядо на Емилиян Станев. Малко известен факт е ,че и актьорът Георги Георгиев - ГЕЦ произхожда от същият този Мартинов род от Разпоповци ...

От същото това малко селце, сега с население не повече от 40-50 души е родом и Имам Гяур , който може да срещнете като герой в "Летопис на смутното време" от Вера Мутафчиева . Имам Гяур(поп Стойко от Разпоповци), който е влизал начело на хайдушка чета, като част от признатите размирни войски, в Цариград, някъде през 1807 ... нещо , което и Крум Страшни и Симеон Велики не са успели да постигнат в живота си .

Та ако някой ден имате път към Елена, запомнете ,че на 4 км. преди града , по пътя откъм боаза между Елена и Златарица се намира това китно малко балканско селце. Спрете на площада , влезте за час в селската кръчма , седнете и пийте по едно с роднините на Емилиян Станев , на Георги Георгиев ГЕЦ и послушайте някои от историите им ... Гарантирам , няма да съжалявате ! :)

British Invasion brings boom to Bulgaria

Малко продължение по предишната тема за британското нашествие във Велико Търновско , този път от Лондонският Телеграф.

By Grainger Laffan


In the medieval city of Veliko Turnovo, perched on three hills above the Yantra river in central Bulgaria, there used to be only two estate agents.

In the last two years, however, at least 80 new ones have opened their doors to a wave of British buyers looking for a slice of the Bulgarian housing market.

Malcolm Yaxley, 55, gave up his construction job in the UK and moved to Veliko Turnovo last year. "The number of new people doubled last year, and it will double again next year," he said.

The city used to be best-known for being the home of Trifon Ivanov, the bearded football defender who helped Bulgaria reach the World Cup semi-final in 1994.

Now there are so many Britons in the city that is becoming known as one of the places at the forefront of the British invasion. And it is an invasion – there are 30,000 British home owners nationally, according to figures released this week by the Bulgarian government.

Mr Yaxley recently decided to set up a social club for expats. He said most of his members were over 50 years old and had moved to Bulgaria to make their pensions stretch further.



But he said there were also plenty of Britons looking to make a quick profit in Bulgaria's thriving property market, which has grown by 30 per cent in the last four years. Prices are predicted to rise another 10 per cent this year now that the country has joined the European Union.

According to the latest statistics from the Bulgarian interior ministry, many of the British property owners live in the country for at least some of the year. By contrast, the Office for National Statistics believes 80,000 Bulgarians will seek work in the UK this year. The influx of Britons has brought startling prosperity to Veliko Turnovo. Mr Yaxley said the streets were full of new shops and businesses. "People are even turning old garages into small offices," he said.

The influx of money into the former communist state is evident elsewhere. At Bansko, the country's leading ski resort, tourists can check into the Hotel Kempinski where there is Wi-Fi in the rooms, a cigar lounge, a vitamin bar and a spa. Down the street, Savills is selling penthouse apartments for £320,000 each.

In Hotnitza, a town near Veliko Turnovo, the progress is slower. However, the mayor is delighted with his new citizens. "When the Brits arrive, services improve, the infrastructure gets better and jobs are created," said Atanas Ivanov.

As a gesture of friendship, he now delivers his major public speeches in both Bulgarian and English. Hotnitza has 400 inhabitants, but as 47 local homes have been snapped up by British buyers, the locals could soon find themselves a minority.
advertisement

Other small towns are making similar efforts to please their new arrivals. Rujitza, a hamlet near the shores of the Black Sea, has even set aside land for a golf course.

A few years ago, the locals believed that the village would soon die as younger inhabitants moved to cities. Now, one third of the population is British, and they are building their own church.

Carol Woodley and Steve Lewis bought a holiday home in Rujitza two years ago.

They later made the move permanent. While the paperwork involved in renewing residency visas initially proved tiresome, they said they had few regrets.

"It's stress-free and friendly and after an initial settling-in period there is hardly anything you miss," said Miss Woodley.

"Thanks to the British, it is like we live in a new village," said the mayor, Krassimir Kostov. "The first thing they do when they arrive is to renovate their homes, then they start work on the paths, then the roads."

The low price of Bulgarian property is a major draw for most buyers. Graham Devers, a 62-year-old brickyard manager who arrived from Manchester about a year ago with his wife, Marie, paid £11,000 for a house in Rujitza. He said: "The people here are the most friendly and generous that I have met."

Mr Devers said he would have to pay £150,000 for a similar property in the UK.