Винаги съм съжалявал и може би ще съжалявам до края на дните си, за едно нещо.
Не познавам единият си дядо, а съм кръстен на него... Минчо се е казвал и е държал, ако ще ме кръщават на него, да запазят само първата буква, защото не си харесвал много името, милият...
Починал е доста млад, когато съм бил все още пеленаче. Трето поколение инженер съм, но винаги съм се смятал за издънката във фамилията по тази линия. Баща ми е също инженер, но сдиплома от Пражката политехника. Дядо ми Минчо пък също е с диплома от Прага, но за инженер-химик. И то какъв! Бил е ръководител на екипа създал първия антибиотик в България. Уви тая пуста химия е причината и за това да нямам съзнателен спомен за него... При авария в някакъв цех в Разград, тръгва да спасява работниците без предпазна маска... надишва се с някакви отрови и от тогава до края на дните си страда от хроничен хепатит. Лека му пръст!
Но не той е темата, за която ще пиша днес. Дядо ми Пейо може би компенсира за липсата на Минчо. Здрав, як, висок, силен и синеок Балканджия, ама от онея типичните. Всъщност май не беше чак типичен Балканджия. Баба ми бе такава - безкрайно волева и строга жена. При нея с братовчедките ми се научихме какво е туй нещо наречено труд и дисциплина. Дядо ми беше по-широко скроен и далеч по-чувствителен. Като тинейджър, четейки "На Изток от рая" на Джон Стайнбек, се разплаках, когато в книгата почина Самюел Хамилтън, защото имах чувството, че е починал моя собствен дядо. Дотолкова героя от книгата приличаше на него. Помня го още как слагаше на ревера си само два от ордените, отивайки на парада на ветераните от ВСВ и аз тайничко съжалявах, че няма по десетина, като другите дядовци. После разбрах, че юбилейните тенекета не ги броял за нищо и държал да носи само онези, които беше получил по време на войната. Още се чудя, как е било възможно да се запише доброволец, при положение, че баба ми е била бременна с леля ми в тоя момент, но уви вече няма как да разбера. Не му се говореше много и за онея години, макар, че аз като момче изгарях от любопитство да разбера повече. Знам за някои истории като тази, при която хванал някакъв пиян руснак, тръгнал през нощта да изнасилва някаква девойка от къщата, в която били разквартировани в Сърбия или Унгария. Хвърлил му един пердах и го предал на командирите му, които пък на другия ден го разстреляли... Но знам и други - леля ми беше спечелила някаква награда, като ученичка с разказ в сп. 'Родна реч'. Разказът беше за това как едни войници на фронта, застреляли една сърна около позициите си, разпорили я за да я изпекат на огъня, а дядо ми не само, че не ял от нея ами си и издрайфал червата, тъй като сърната се оказала ... бременна. Още го помня, колко много се радваше да седне на голямата маса в Елена, а на нея да са всичките ми лели, сваковци, братовчеди ... да ядем бут и да пием винце и ракия. Жалко само, че не доживя до това лято за да присъства на срещата на Папаняците, за която ще стане дума по-надолу. Та по негова линия се оказа, че съм наследник на един голям Руховски и Еленски род, а в оня край родовете не са случайна работа. Знаех, че по женска линия сме потомци на Хаджи Сергий, един от главните участници във Велчовата Завера, но това лято открих и много други интересни неща, които ще се постарая да запазя през години и за наследниците си. Интересно е да знаеш, че една от първите братовчедки на дядо ми е била женена за последния капитан на "Дръзки". Че вероятно фискалния апарат в кварталното магазинче е призведен от твой роднина. Че детските обувки(които ми се налага да оглеждам напоследък) на "Колев и Колев" са произведени също от твой роднина. Че карайки по Хемус или Тракия, или отивайки си от работа през ларгото в София, пак един твой роднина е участвал в проектирането и строежа на въпросните. Ех, сталиниската архитектура не ме влече, но пък какво да правиш такова е било времето тогава. Че един от чичовците на дядо ми Пейо е бил знаменосец на Великотърновския пехотен полк по време на Войните от началото на века... и т.н.
Но да не бъда многословен и да дам думата на Мария Симеонова да доразкаже сбито за Папаняците... една малка и скромна част от които се явявам и аз.
Приятно четене!
Наследници на 350-годишния род Папаняците се събраха в Руховци
Мария Симеонова
Книга за своя род написа Мария Симеонова-Грозева
Една мечта от 30 години на двама видни потомци на рода – инж. Никола Симеонов и Йорданка Симеонова, се сбъдна. Наследници на Папаняците от различни краища на страната, даже и от чужбина, се събраха в събота на първата родова среща в еленското село Руховци – там, където здраво е побит жилавият им корен. По зова на кръвта дойдоха потомци, които се виждаха за първи път. От няколко клона на родословието имаше наследници до четвърто коляно. На първите редове в читалищния салон се подредиха старейшините от рода, надхвърлилите 80 години - Генка Пеева, Петко Симеонов, Стефан Пеев. Присъствието пък на многото деца на срещата бе доказателство, че живителните сокове на родовите корени са разлистили буйна корона на родословното дърво.
„В нашия род калпави хора няма!” - едва ли може да има по-добро послание към потомците от тези думи на Мария Раева – дъщеря на първия кмет на село Руховци след Освобождението, свързала живота си със Симеон Пеев – водач на четата на Папанячетата в селото, твърде работлив и предприемчив за времето човек. Тази истина за рода доказва и тяхната внучка Мария Симеонова-Грозева. Тя е не само инициатор и организатор на срещата, но и автор на книгата „Наследството на един род Папаняците”. Излязла от печат ден преди срещата, тя бе най-скъпият подарък за родствениците, екземпляр от която получи всеки. Спомоществовател на изданието е великотърновското дружество „Тремол” ООД на инженерите съпрузи Ралица и Петър Колеви. Фирмата носи името на бащата на Ралица - Тремол Иванов, флотски офицер, един от командирите на миненосеца „Дръзки”, първи директор на Български морски флот, автор на книги за българското корабоплаване и корабостроене, починал през 2000 година.
Неговата съпруга Йорданка Симеонова, която е леля на авторката на книгата, дълги години пише спомени за рода. Един от екземплярите тя дава на своята племенница с думите: „Ти продължаваш нататък”.
„Руховският сборник”, чийто редактор и съставител е кръщелникът на моя баща и потомък на Папаняците – Пенчо Чернаев /той направи представянето на книгата по време на срещата – б.а./, и отправеното към мен и сестра ми послание: „Кръвта вода не става и любовта към Балкана не умира” бяха последната капка, която ме провокира да се потопя в родовата история.
Днес все повече българи тръгват по света. Сред тях са и потомци на нашия род. Редно е да им оставим нещо, което ще ги крепи и поддържа в тяхното ежедневие, за да знаят и помнят какви са били, откъде са произлезли техните деди, как са живели и да се гордеят с делата им” – така пише в книгата за родовата си мисия Мария Симеонова.
Тя и по-голямата й сестра Божидара са родени и учили в Елена. Техният дядо Симеон Пеев бил знаменосец на Великотърновския пехотен полк по време на Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война. За него се носел слух в Елена, че по време на една от войнишките отпуски си пристигнал с ботуш, пълен със захарин, и с това поставил началото на содо-лимонадената си работилница в града. Той бил един от първите притежатели на лек автомобил в Елена, купен през 1929 г. Снимка на колата с фамилията Пееви избира авторката за корицата на книгата.
Бащата на Мария – Пенчо Симеонов пък притежавал една от най-големите библиотеки в града, част от която подарил на Младежкия съюз през 1947 г. В тежък период от живота на голямата си дъщеря Божидара той й пише: „Не е герой този, който никога не пада, а този, който съумее да се изправи и да продължи”. С присъщото му тънко чувство за хумор той казвал, че най-голямата глупост е да почерпиш, защото остаряваш.
Приятната визия, чара, темперамента, организаторския талант Мария е наследила от майка си Мина. Тези качества безспорно й помагат в дългогодишната активна педагогическа и възпитателна дейност с подрастващите, в младежката художествена самодейност, за което е удостоена с престижни отличия и почетни звания.
Тя много обича Еленския балкан и затова запази и ремонтира част от бащината си къща, но пусна дълбоко котва във Варна. Свързва живота си с моряк, а днес синът й Филип е капитан далечно плаване. Тя има невероятния шанс да бъде избрана през 1969 г. от ръководството на Елена за кръстница на едноименния кораб „Елена”. Тогава еуфорията сред земляците й е толкова голяма, че дори акушерката баба Коса, която при раждането на Мария я била отписала от белия свят, вади от раклата чисто нова извезана народна носия и я подарява за ритуала.
Емоционален момент по време на срещата бе представянето на родословното дърво. Родът, който е с над 350-годишна история, тръгва от Стойко Славов. Той заедно с приятеля си Кара Михо идват в Руховци след разгрома на Чипровското въстание през 1688 г. Прякорът на фамилията се свързва с потомък на преселилия се чипровец, който носи същото име. Стойко Славов имал глупостта да се кандидатира първи да служи в новопостроената дървена църква в селото, без да има подходящото образование. По време на службата това проличало и оттогава всички започнали да го наричат Стойко Папаняка, т.е. човек, който си навира човката, където не му е работа.
Неговият внук Пейо Симеонов се жени за Неделя – дъщерята на богатия селски първенец в Руховци Марин Ферманджиев. Раждат се шест деца в семейството, от които избиват най-вече филизите на Папаняците. В Руховци е запазена и до днес родната им къща, паметник на културата, построена от дядо им Марин Ферманджиев. От този род е и отец Сергий /Станьо Ферманджиев/, поборник, участник във Велчовата завера, на когото признателните руховчани издигнаха паметник в центъра на селото. Неслучайно 2010 година е избрана за родовата среща, тъй като се навършват 175 години от съзаклятието.
И още един потомък на рода е повод за особена гордост. Инж. Никола Пеев, завършил Мюнхенската политехника, е живата история на пътното строителство у нас и името му е свързано с изграждането на пътните магистрали „Хемус”, „Тракия” и др. Под негово ръководство са проектирани и построени сградите на ЦУМ, хотел „Шератон”, бившият партиен дом в столицата, също и новата поща и градската библиотека във Велико Търново, когато е бил главен инженер в Районно пътно управление. За съжаление не доживява деня на бленуваната от него родова среща, умира през 1985 г., на 69 години.
Най-малките наследници на рода поднесоха цветя пред паметника на отец Сергий. После всички запалиха по свещица в църквата, отидоха и до родната къща на Папаняците в селото.
„Веднъж в живота на човек се случва подобно нещо и си заслужаваше да долетя чак от Лондон – споделя Ваня Йорданова, праправнучка на Пейо и Неделя, която в британската столица работи като мениджър на частна детска градина. – Подобно събитие не бива да се изпуска. Вълнението е голямо, тъй като се срещнах с хора, за които не съм и предполагала, че имаме кръвна връзка. Доведох и приятеля ми от Кърджали, за да му покажа какъв славен род сме.”
Източник:
в-к Борба
