10 November 2009

20 години ...

В онова късно лято на 1989, с баща ми и майка ми се качихме на жигулата комби с цвят оранж(или "детско посрано" както казваше баща ми) и потеглихме на екскурзия до ГДР, спечелна от майка ми. Колегите от съобщенията на ГДР идваха на почивки по нашето море, а служителите на родните съобщшения пък чрез томбола получаваха право да отидат до Източна Германия. На разменни начала. Те спят в български семейства - а после българските семейства спят у тях. И така в края на август отпътувахме по посока Видин-Тимишоара-Будапеща-Братислава-Прага-Берлин. Една последна екскурзия из соц. блока преди да се е разпаднал(естествено ние това не го знаехме още). Румъния беше ужасно подтискаща страна... хората и също. Унгария беше на другия полюс. Може би най-богатата страна от лагера, или поне изглеждаше най-лъскава. Братислава беше град с жилищни комплекси в стил Люлин ... но пък нямаше толкова кал като в родния търновски "Пишман". А пък новият ми приятел Рижко, син на колега на баща ми от университета ми показа за два дни невиждани неща. По дяволите! Там на щандовете за сладолед имаха по 10 вида "змръзлина"! И гледаха на видео Конан Варварина и Терминатор!

Прага била най-красива през есента - така казваше баща ми и ни развеждаше из тесните сокаци на родния си град. А Прага наистина беше красива! Направо невероятна!

Берлин не бе така красив и весел като столицата на Чехия ... но пък и там всичко изглеждаше толкова различно за виждалия ми само родната България поглед на 10 годишен. Затова пък имаше хубави и евтини обувки, от които майка ми накупи за всичките ми лели , а за себе си по няколко чифта. Аз пък се сдобих с яко шушлеково яко, което носих почти до 8 клас...

Спомням си и Бранденбургската врата, която можеше да се гледа само отдалеч ... и Райхстага(тогава си мислех, че думата е от женски род) и чистите и подредени предградия, с прекрасни паркчета и езерца, в които плуват лакоми патици. Спомням си и една от най-величествените сгради в Лайпциг, която имаше голям червен надпис на фасадата си "Георги Димитров Музеум", а булеварда пред нея пък беше "Георги Димитров щрасе"... И симпатичната хазайка, която редеше сладко на саксонски диалект "Вениш, вениш ... аба гууд!" Пухените завивки, каквито в България нямахме и какво ли още не!

Прибрахме се. Започнах училище. Съучениците ми дни наред попиваха всичко, което бях натрупал като впечатления ... а то бе много!

И ето , че една вечер, както си седях в кухнята със майка, баща ми влезе с гръм и трясък и съобщи, че Тодор Живков вече го няма! Радост, която тогава още не разбирах съвсем...

След това последваха кварталните ни войни с момчетата от съседния блок, при които ние седяхме от едната страна на главната улица и развявахме онези сините найлонови знамена, а те от другата със същите червени и се замеряхме с камъни ... непрестанно включен телевизор(когато нямаше режим на тока), кръгли маси, митинги ... емоции.

Какво се промени за 20 години? Не мисля, че е кой знае колко много. Сигурен съм, че ако пак отида в изброените по горе държави и градове, отново ще ахкам и ще възкликвам; абе защо аджеба и у нас не е така?

Страх ме е само, че Румъния няма да е същата ... нищо лошо за румънците, но уви адски тъжно за нас.