12 April 2007

ТЪРНОВО - ГРАДЪТ НА ВИСЯЩИТЕ ГРАДИНИ

Наскоро - по случай 3-ти Март по магазините и книжарниците се продава един продукт на Нескафе + специален подарък - „БЪЛГАРИЯ В АРХИВИТЕ НА NATIONAL GEOGRAPHIC”. Позволих си да сканирам и да пусна в блога един пътепис от 1907 година разказващ за Велико Търново, който на мен лично ми беше много приятно да прочета. Приятно четене и на вас ! ;)


Октомври 1907 г.
ТЪРНОВО - ГРАДЪТ НА ВИСЯЩИТЕ ГРАДИНИ
Феликс Дж. Кох

Попаднах на него само благодарение на един турист - обикновен и безцелен турист, който не искаше да изминава дълги разстояния наведнъж и когото бях изкушил да ме придружи В България. Обикаляхме местата на Руско-Турската Война - точно по времето, когато се решаваше съдбата на Порт Артур - и от Плевен пътят водеше към прохода Шипка. Това си е доста дълго пътуване според балканските методи и приятелят искаше да го прекъсне. Пътеводителят не обещаваше много за по пътя и той не „откри никаква възможност". Най-накрая „намери своята възможност" в един чудесно отпечатан пасаж от „Мапер" - Бедекерът на Югоизточна Европа.

Сцени от Търново

- Защо да не пренощуваме в Търново? -помоли той. - фон Молтке го нарича най-очарователното място на света. Слушай това - и той ми прочете една-две страници от описанието: синьо ориенталско небе, Живописни костюми, агънца, които скачат по зелени ливади, и т.н. Дните бяха горещи, колите - прашни, а chef de garre (т.е, кондукторът) - изпечен мошеник; а да ви кажа истината, цяла България е толкова живописна, че за човек е мъчително да мине през нея за по-малко Време, отколкото трябва. Изписах на лицето си благоволение и казах, че съм готов да отида в Търново. И така, купихме си билети за града.
В четири и половина трансрумелийският експрес на Българските Държавни Железници ни остави в Търново. Гледката не беше вдъхновяваща. Малко ливади, няколко планински каруци - каквито у нас съм виждал единствено в бандитските райони на Кентъки - и майка с дете. Шапката на детето беше покрита с живописни пайети и аз му направих снимка.

Тоба обаче не ни подкара напред. По целите Балкани Железниците целенасочено избягват градовете. Казаха ми, че обичаят се появил още по турско време, когато градовете плащали големи суми на железопътните компании, за да ги избягват - с цел разхайтени войници да не се мотаят из тях във времето между два влака. Днес обаче съм по-склонен да вярвам, че това е дело на местните политици, които искат да предоставят на файтонджиите от техния избирателен район възможността да си изкарват прехраната на гърба на странниците.

От гарата тръгваше хубав селски път, по който ни понесе файтонът - между отчасти покрити с дървета високи урви, които стигаха до жълтеникави скали, издигащи се от красива виеща се река. Далеч напред имаше други скали и на тях беше кацнал градът - Прекрасното Тьрново, Всяка къща в което е окъпана в цвят: покривите с червени печени керемиди, стените боядисани в глинели розови и кафяви цветове, стрехите и корнизите подсилени с тежки с почернели от времето греди. Жълто и синьо красяха други къщи. Спряхме, за да се насладим на перспективата - все едно Неапол, гледан от морето, - защото и тук къщите са на по три или дори на по пет етажа, нещо изключително рядко за архитектурата на Ориента.

На път към пазара

Заобиколихме хълма - едното от двете стръмни възвишения, на които се издига Търново - и спряхме при Борис, търновския „Уолдорф-Астория". В дневника си записах първото си впечатление от къщата - „приятна, но примитивна". Един кореспондент непрекъснато си води бележки и е интересно да се види как мнението му се променя с отлитащите часове. Последвахме нашия немскоговорящ домакин нагоре по една от тези старинни вити стълби, която напомня на американеца за къщата на Том Корбин, и си осигурихме стая с очарователна гледка към това Соренто на Балканите.

След това двамата с туриста се отправихме навън да „направим" Търново. От прозореца вече бяхме разгадали особената му топография. Градът се намира от двете страни на гигантска планина. В нейната основа има долина, от която се издига друга планина, където са останките от предградията. Именно от тези склонове се издигат къщите - високи и тесни и с всякакви форми - все по-високо по улиците, които я карат полекичка и на зигзаг, така че човек никога не знае дали мястото, за което е тръгнал, се намира на върха или в подножието на планината. Съответно и къщите се намират само на горната страна на пътя и когато погледнеш из-отдолу минаващите мулета, те изглеждат все едно крачат по покривите. Илюзията беше много особена и ми напомни за пасящите магарета в Исландия, които живеят по покривите на къщите на техните стопани. Постройките в Търново имат и още една отличителна черта. Обикновено хората на Балканите не са особено щедри по отношение на прозорците и особено тук - където стъклата са двойни срещу суровите планински зими - броят на прозорците може да се приеме като показателен за размера на кесията. Но без значение дали хората са бедни или богати. поотрийте изобилстват на тази страна на къщата, която е обърната към красивата река - а тя обикновено е задната. За тези от нас, които са свикнали на турския базар, определено беше изненада да открият прозорци на задната страна на български дюкян. На тези прозорци, както и на другите покрай улицата висят дантелени завеси или плетени местни рогозки, изрисувапи в ярки фигури с живи форми, които правят сцената още по-странна.

Последните турци

Големият чар на Търново обаче се крие в неговите балкони. Всеки дом -а трябва да се помни, че в по-близките части на Изтока дом и дюкян са синоними - има в средата на фасадата на Втория етаж врата, в по-голямата си част от прозоречно стъкло, която се отваря към малък балкон, където през цялото лято цъфтят олеандрови храсти в тежки зелени качета. Там госпожата сяда да шие, да наглежда малките или да се надвеси и да побъбри с минаващите съседи. От двете страни на балкона има единични прозорци и в дъждовно време тя се оттегля зад тях. Колкото и да е странно, в Търново богаташките къщи се ограничават до два етажа; бедняците обитават четири и пететажните сгради, които се дават под наем. Но нека се върнем на балконите. Много от тях не се задоволяват с олеандрите, ами имат опънат отгоре си свод от лоза, така че българската дама да се скрие в беседка от листа, от която на воля да къса висящите сладки гроздове и да хвърля люспите Върху минувача в тясната алея или по-често на сравнително широката улица отдолу.

Но ние сме почнали да разнищваме Търново парче по парче, което ни лишава от чара на цялото. Трябва да пообиколим навън, тук и там, вън и вътре в тази страна на нибелунгите, да отбележим туй и онуй как се появява и изчезва и да се насладим на цялото. Нека последваме улицата, където и да ни заведе. От едната страна къщите се издигат нагъсто, което се дължи на различната им височина и форма, и тук позлатените кубета на една българска църква разчупват еднообразието. Сега слизаме по хълма и горните етажи са надвиснали над нас като в Нюрнберг, само че тук са толкова близки, че почти се допират до стените на съседите, и ние вървим в непрекъснат здрач. Излизаме на открит площад и подминаваме едно ландо, което - какъвто е балканският обичай - е покрито вътре с бели ленени покривки. Продьлжаваме към казармите и пазарния площад, една решетъчна структура, разделена на две за конюшни, и достигаме до сърцето на града. Поглеждаме назад и улавяме гледката на градините по покривите. Наемателите на големите постройки също имат балкон на Втория етаж, но на горните етажи няма балкони и те се налага да вземат въздух и да простират седмичното пране на покривите. Там, сред храстите, хората седят подобно на нашите модни нюйоркчани на хиляди мили на запад.

Сцени от улиците на Търново

Улицата става неравна, тъй като плочите са се разхлабили. На места през пътя има стъпала и откриваме, че височината им чувствително се е променила. Тук има дюкяни за шапки и обувки и кафенета, където турското кафе се сервира в чашки без дръжки. Има и други дюкяни, които гледат към улиците не с прозорец, ами с две врати. На праговете им цъфти „еврейско мушкато", тъй като тези хора изпитват неумерена любов към цветята. Над нас балконите стават все по-богати - прътите с нанизите лук са заменени от изящни ковани железни орнаменти, но все още сме сред занаятчиите на Търново. Ето я пекарната, с една стена почти напълно отворена към улицата, разкриваща варосаната глинена пещ и пълната с кръгли кафеникави самуни сергия. Следващият дюкян е на сарафина - изключително необходим фактор в живота на Балканите, където в обращение се намират монетите на толкова много страни. Лихвата, която взема, е четири цента на долар и осемдесет, като е напълно доволен от тази си комисионна. Оттатък има пазари с хранителни продукти и още с шапки и дрехи - дюкяни с чехли и костюми. Във всички тях стоят дружелюбните местни хора, които са много щастливи да позволят на „американски" да разгледа стоката им, стига само да могат на свой ред да го зяпат. България може и да е разбойническа страна и трябва да признаем, че по южната граница имаше места, където не се чувствахме съвсем в безопасност, но като общо от всички народи в света българският е сред най-гостоприемните към прекрачилия прага му странник.

Завиваме по павирана улица, която е само пет фута широка и върви нагоре. Тук най-ниският етаж на къщата е без прозорци, построен от камъни и хоросан, с тежки дървени врати и още по-тежки железни клепала, както и с малко препречено с решетки прозорче от едната страна на входа, което да служи като шпионка, преди посетителят да бъде пуснат вътре. Човек може да си спомни за Али Баба и четиридесетте разбойника, като види керваните от магарета да спират пред тези врати и любопитните мулетари с чалми на главите да чукат и да чакат да им отворят. Тук горният, леко издаден напред втори етаж е с паянтов градеж - бял с изключение на по една синя ивица на всеки ъгъл, или пък оставен с цвета на покриващата скелета глина и украсен с малтийски кръстове от борови греди. Тук-там решетките разкриват турски харем. Но турците почти са изпразнили България и рядко можеш да срещнеш техния език и костюм. Напускаме този квартал и влизаме в следващия, където прозорците са качени още по-високо на стената. Къщите гледат настрани, както е в Румъния, и към малки градинки между плочите на улицата. Внезапно излизаме на високата и островърха пожарна кула, „центъра" на всеки български град.



Гледката от това място и от малкото възвишение отзад е несравнима. Нито Неапол по залез, нито заливът Джорджиън бей, нито Которският залив могат да оставят толкова трайно впечатление; тъй като на всичките им липсват тези багри, които тук ни представят редиците къщи от двете страни, намръщените скали отзад и старата турски джамия - като тези, които се виждат по снимките на стария Витлеем - на гребена на хълма.

Тук намерихме изкушаваща малка кръчма и се отбихме да опитаме местната бира и пресните смокини, които мястото можеше да предложи; след това продължихме обиколката. Най-накрая бяхме открили Изтока - Изтока от книжките с приказки. Уличките ставаха все по-тесни - всъщност толкова свити на места, че мъжете с кобилици за вода на раменете едва съумяваха да минат. Там където се разширяваха, пред къщите се появяваха веранди и имаше малки прозорчета, през които можехме да надникнем към варосани стаи с железни кревати и религиозни картини по стените.
Няколко ученици, които играеха в сянката на една градинска стена, скочиха на крака и ни поздравиха, като минавахме край тях. Забелязахме шапките им, с обръчи от чортова кожа, плоско дъно от ален плат и позлатен малтийски кръст. В България и момчетата, и момичетата носят еднакви униформи, които се променят съвсем малко съобразно с това, в кой клас са и ако някое дете направи беля, човек само трябва да мине през съответната класна стая, за да открие виновника. Освен това тази еднаквост премахва завистта между бедни и богати.

Отново минава амбулантен търговец, но в Търново както те, така и просяците са малко. Тук-там срещаме селяни в традиционни костюми, но хората предпочитат европейската мода.

Селяни , облечени в лавандулови носии на посещение в Търново.

На една сергия сред множеството местни изгледи, изложени за продан, намерихме и сувенирна картичка с профила на Рузвелт. За сметка на това снимките на княз Фердинанд определено са редки, при Все че князът е доста популярен.

Търново затваря магазините си. Продавачите свалят нанизите от плоски червени сушени колбаси, които са окачени на сергиите подобно на редицата семена на акация. Един офицер от армията със сини панталони и шапка и куртка в бяло взема своето овнешко печено и касапинът затръшва вратата. Прибират манната небесна от дюкяните с плодове, а там където се продават луксозни свещи, туркиня с покрито лице, от което се вижда само частта между горната устна и клепачите, бърза да направи последна покупка. Една сграда, подобна на аркада, но без покрив, подслонява редица дюкяни, които също затварят.

Канехме се да посетим някои от тях, когато приятелят сграбчи ръката ми по свойствения за него конвулсивен начин.
- Виж! О, виж! Това е гордостта на България! - каза той и въздъхна нервно.
Погледнах в посоката, в която сочеше пръстът му, и там, на балкона, стоеше балканската Мадона - една от тези редки красавици на южната славянска раса (иначе не особено известна с красивите си жени), която остава в спомените на човек много след като всяка друга йота от градовете и къщите е била забравена. Моята търновска лейди беше достойна за четката на художника - така както я видяхме. обрамчена от прозореца на старинната
триетажна къща и с цветята на галерията в основата на платното. Очите и имаха черно-кафявия цвят, характерен за Южните Балкани; кожата и беше маслинена, а косата и, разделена на път - гарвановочерна. Истинска Жулиета за някой балкански Ромео. Но тя не би участвала и в най-малкия флирт и - уловила погледите ни - извърна глава, разкривайки половин дузина фини плитки, които се подаваха изпод забрадката. След това изчезна в стаята. Приятелят влезе в пекарната отдолу и купи самун местен хляб - „да хапне нещо", както каза, но всъщност нахрани с по-голямата част прасетата и кончетата, които срещнахме по княжеското шосе. Въздържах се да възразя, само отбелязах, че местните хора ни гледат накриво заради тази екстравагантност. В Търново хлябът струва цели четири цента самуна.

Трима ученици, които говореха френски, ни последваха и след това станаха наши водачи. Отведоха ни на пазара за месо, където старите турци спореха сред агнешки плешки, от които капеше мазнина, а волове теглеха тежките каруци към ковашката махала. Там селяните с раирани ризи и потури водеха кончетата си да бъдат подковани. И най-накрая, в самите покрайнини, където човек може да види африканския бивол, полегнал край каруцата, в която е впрегнат, докато селянинът върши работата си в града или докато - вече по-късно - пали край животното огън, събира семейството, пече лютивите чушки (мангото или лютите камби на Балканите) и пие Вино - сцена, която изключително много прилича на прерийните лагери в нашия Запад от времето, когато републиката беше млада. Приятелят обаче не прояви интерес. Образът на Жулиета още се мержелееше пред очите му. Дори армейските офицери от крепостта, един от които беше ходил в Ню Йорк, не успяха да го отърсят от този блян. Затова се отправихме към хотела за вечеря, после аз към бележника, а той към леглото, докато грамофонът на долния етаж гърмеше с откъси от „Кармен".


4 comments:

Historian said...

STRAHOTEN POST!!!

Pozdravlenia,
from: macedonia-history.blogspot.com

P.P. Proshtavai za club-a v gugul. Shte te otoriziram otnovo-ako njamash nishto protiv, razbira se. Vutre se kachvat mnogo interesni materiali. Mislija, che shte ti dopadnat.

Търновец said...

Е радвам се, че ви е харесал пътеписа:) Най-добре е да си набавите цялата книжка на Нестле. Има наистина доста интересни архивни статии и снимки, вкл. и за Македония ;)

За гугъл клуба, не си спомням да съм имал проблеми с теб(не мога се сетя дори кой си:)) , нито пък с някой друг ... тъй, че не виждам за какво трябва да ти прощавам ??? Аз съм си още там , но напоследък просто не виждам какво мога да пиша или да коментирам.

Foxe said...

браво, браво за поста наистина
и за снимките :) от родния град
!

Kikimorka said...

Какво ли би написал Феликс Кох, ако видеше днес останките на несравнимото "дори и с Неапол" Търново - руините на хотел "Цар Борис", изтърбушените балкони, където единствено кованото желязо на парапетите все още се опитва да оцелява, старите турски къщи, които ежемесечно рухват под тежестта на годините си и изчезват завинаги от облика на града! За да бъдат заменени с ужасни бетонни чудовища стил "софийски мутро-барок"...
Иначе комплименти за поста!Хареса ми много.